Джесика Таунсенд за създаването на „Невърмур“

Имоджeн Ръсел Уилямс, сп. Books for Keeps

– Идеята за „избраника“ е добре позната в жанра на фентъзито. Но твоята перспектива за прокълнатото дете, своеобразен жертвен агнец, е доста оригинална. Защо реши да осъдиш Мориган на толкова злощастно начало?

– Горката Мориган! Защо й причинявам това? Съвсем умишлено подкопах модела на „избраника“. Исках ясно да покажа, че това е тормозено и потъпквано дете, точно толкова ужасно, колкото и звучи! Може да е странно, но аз си падам по подобни истории. Като малка се увличах от разказите за процесите срещу вещици и този интерес не ме е напускал – идеята, че животът на някого може бъде разрушен и отнет с нечие чуждо решение: ето я нашата изкупителна жертва, това е човекът, когото ще виним за всичко. Колко ли беззащитен би се почувствал някой в такава ситуация, колко ужасно начало би било това! Мисля, че трябва да сме доста гадни към героите си, за да им дадем възможност да се изправят и да израснат. Аз избрах най-лошия възможен начин да го направя. Съжалявам, Мориган!

– А става и още по-лошо! Мориган едва е спасена от ужасната си съдба от Юпитер Норт, тъкмо е започнала да свиква в Невърмур, и ето че е изправена пред ново изпитание: да покаже талант, за да може да остане там, на сигурно място. Защо накара Мориган да се труди толкова усилено за мястото, което й принадлежи?

– Мориган израства в изключително трудна среда и така и не успява да се почувства част от нея. За мен това са основата и сърцевината на историята. Ясни са ми фанфарите около самия Невърмур, Чудното общество и злодеите, но за мен това винаги ще си остане приказка за момичето аутсайдер. Предполагам, че самата аз до голяма степен съм се чувствала така като дете. Семейството ми ме обичаше и закриляше, но като цяло бях доста интровертна, различна от връстниците ми, винаги се чувствах отдалечена, независимо от компанията, и сякаш винаги съм търсела мястото, в което да се впиша. (И това не е нещо необичайно за особняците, както щях да осъзная по-късно!) Исках историята да представлява търсене на истинското семейство, това е рамката на книгата.

– А отношенията в семейството на Мориган са направо неадекватни. Толкова ли беше важно да подчертаеш, че новооткритото семейство може да бъде по-топло и любящо от кръвните връзки?

– Абсолютно. По света има много деца, които не се разбират добре със семейството си или не получават добро отношение – понякога просто родното ти семейство не е истинското. Исках това да бъде изненадващо за Мориган – нещо, което тя сама открива. Тя желае тези братя и сестри, иска да се присъедини към Чудното общество именно за да се почувства част от голямо семейство. Това е често срещано усещане не само при изолираните деца или жертвите на насилие, но и при „черните овци“ в семейства с високи изисквания. Исках да покажа, че винаги можеш да продължиш напред и да откриеш общност, да откриеш семейство на някое необичайно място.

– Създала си зашеметяващо сложен свят – от петте щата на Република Зимномория до Небесния часовник, който ръководи епохите, да не говорим за обхвата на сюжета! Как успяваше да следиш за всичко?

Хаотично! Имам папки с папки, в които има папки и в тях още папки, на стотици нива. Нещо като гробище на последните петнайсет години, в които пренасях всичко от лаптоп в лаптоп. А голяма част е просто в главата ми. В интерес на истината единственият начин да завърша книгата (защото тя отне толкова много време) беше да вписвам всяка малка идея в Невърмур, вместо да започвам да пиша нещо ново и да оставям старата по средата. Просто си казвах: добре, ще добавя това в Невърмур. Затова стана толкова разтеглена и абсурдна…

– В голяма степен това е контрастна книга – например добре познати технологии съжителстват с митични същества. От самото начало ли възнамеряваше да създадеш това усещане за преплитане?

Да, освен това за мен беше важно да не можеш да определиш времето и мястото. Това е фентъзи за съвсем друг свят, не за нашия, и не исках хората да могат да му дават определения. Не исках да създам средновековна история с феодална система, крале, кралици и лордове, не съм искала да пиша някакъв точно определен вид фантастика или стиймпънк. Исках да създам мой собствен свят, който да бъде класически, извън времето и незаменим. Надявах се това съчетание да го направи възможен.

– Писането на коя част от книгата беше най-голямо предизвикателство?

– Това са „хрущялите“, както ги наричам. Онези малки парченца, които свързват всичко. Много от любимите ми книги, с които израснах, бяха епизодични. Като „Малки жени“ – малки приказки за морала. И открих, че колкото и да обмислям сюжета, колкото и да планирам, при мен също се получава на епизоди. Най-трудното беше да ги слея и да съм сигурна, че този малък свързващ „хрущял“ си е на мястото. Доста труден ми беше и финалът, защото толкова добре знаех какво ще се случи и какво предстои, че постоянно изпитвах ужас да не издам нещо прекалено рано!

– Можеш ли да подскажеш какво крие бъдещето за Мориган?

– Мога! Мориган ще расте и в книгите ще видим развитието й през тийнейджърските години. Планирам поредицата да е от девет книги и се надявам те да се осъществят. Книгите следват определена сюжетна линия, но според мен има три събития или нива, благодарение на които Мориган ще израсне. Ще става все по-мрачно, но, надявам се, ще остане и достатъчно наивна история. Във втората книга ще се запознаем още по-добре с Невърмур, ще видим как работи Чудното общество и ще посетим някои интересни места – като Музея на откраднатите паметници. Няма да казвам повече, за да не издавам твърде много! В Невърмур са скрити редица съоръжения и места, които чакат Мориган да ги открие…